Проблемът за зрението и слепотата в разказа "Дядо Йоцо гледа "- ЛИС

    Проблемът за слепотата и зрението е водеща тема в разказа "Дядо Йоцо гледа ". "Слепотата " и "зрението " са два различни пътя, които взаимно се допълват и изключват по между си. В своето преплитане те отвеждат до нови пътеки, които могат да доведат както до свобода и по- светло бъдеще, така и до робство и мизерия за целия български народ.
   Мотивът "слепота- зрение " е смислово доближен до тематиката "родно- чуждо ". "Родното " и "зрението " са близкото, познатото, доброто и обичаното. "Слепотата " и "чуждото " характеризират непознатото, мрака и страха.
   Образът на главния герой- дядо Йоцо символизира слепотата като художествено средство, като "необходимото зло ", което трябва да просъществува, за да даде пример. Дядо Йоцо е внимателно подбрана фигура, представена с богата портретна и косвена характеристика. Той е "осемдесет и четири годишен старец ", живеещ в "едно затънтено планинско, от няколко кошари селце ". Това описание на главния герой е твърде скромно, както и твърде показателно за начина на неговия живот. Дядо Йоцо е една обикновена фигура от народа, но неговият образ е изграден сложно и многоаспектно, като в в характеристиката му присъстват множество контрастни двойки. Той е "прост, но събуден ", "останал жив, но умрял за живота ". Трагична, но не и случайна е дядо Йоцовата слепота. Героят губи зрението си в началото на Руско- Турската  война на шейсет и четвъртата си година- твърде късно, но и твърде рано, не успявайки да види България свободна. Въпреки че слепотата на дядо Йоцо изпреварва българското Освобождение и, въпреки че героят пази само тъмните и страшни спомени от своето време, в сърцето си, той все още е успял да съхрани любовта към своята родина. Най- показателна за това е единствената мечта на дядо Йоцо- "да види българското ". Героят е сляп, не може да гледа, но той може да види, да почувства и да осъзнае, защото "най- същественото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето ". Много болка и страдание са преплетени в авторовите думи:
     И дядо Йоцо остана свободен- казаха му това.
     Но той беше сляп, свободата не видеше,
     нито я чувстваше осезателно по нещо.
За героя "свободата " е просто дума,той няма възможност истински да я почувства, а само да стои в очакване някой ден и той да види "българското ".
    При срещите му с околийския началник и българския войник проличава силата на въображението. Дядо Йоцо е изправен лице в лице с българското, той не може да го види, но го усеща.. Щастието, което героят изпитва в този момент е присъщо на обикновения човек, на човека от народа. "-Господи, видох " е фразата, която заключва, обобщава и анализира срещата на дядо Йоцо с "българското ". Героят е щастлив и благодарен,  сбъднала се е неговата единствена мечта и за пръв път той е усетил свободата, но само като дума. Строежът на железницата е другия емоционален момент в разказа. тук отново е представена силата на въображението, както и огромното щастие, граничещо с недоверие- "Как, наши? Български инжинери? ". В мислите си дядо Йоцо свързва железницата с "новото българско време ", със свободата и с превъзходството на неговата родина. Железницата е символ на величието на "българското ", на неговия възход и на промяната към по- добро бъдеще.
    "Ще рече човек, че те са слепи, а аз виждам "- тези думи изречени от главния герой са силно показателни и обобщаващи картината на националната независимост. Това е границата в дядо Йоцовите и обществените представи, най- вярната съпоставка на проблема слепота- зрение.. Дядо Йоцо- слепецът е единствения човек видял свободата. Той е истински щастлив, изпитва национална гордост и възхищение, и единствената му потребност сега са неговите очи-"Анджак сега ми трябват очи! ". Страданието и възмущението на автора в никакъв случай не остават скрити. той поставя някои изключително болезнени въпроси, сред които най- плашещият е дали българският народ заслужава своята свобода.. Страшна е картината над Искъра, където слепият дядо Йоцо "гледа ", мигът, в който той казва: "Господи, видох ", страшно е, че от цял един народ, "очи " има само незрящия.
    Дядо Йоцо умира сред природата на своята родина, доволен, че е успял да види "българското ". Години наред той е един от най- помнените и почитани родни литературни герои. но освен на страниците на Вазовата белетристика, дядо Йоцо остава завинаги в българските сърца и умове, да напомня за силата на "вътрешното зрение "и за силата на несломимия човешки дух.

К. Григорова