Образът на Апостола в одата " Левски " на Иван Вазов- Есе

     Вазовата "Епопея на забравените" е едно от най- скъпите и значими съкровища в историята на българската литература. Тя е съвкупност от дванадесет героични оди, съхранили подвизите на смелите български синове, участвали в борбата за национална свобода. "Епопея на забравените " е не само израз на възхищение и прослава към святото дело на нашите герои, но и укор към онези, позволили си да забравят или подценят техните славни дела.
   Един от най- емблематичните образи в родната ни история е Апостолът на българската свобода- Васил Левски. Неговият лик е свещен, величествен носещ възхищението на цял един народ. Левски е притежател на множество положителни качества и национални добродетели. Той е примера, даван на редица поколения, образ представителен и незабравим, изпълнен с българското, родното, святото. Живеещ за патриотизма, свободата и гордия национален дух, Апостолът е една икона за своите сънародници.Именно за това неговото име е достойно да озаглави епопеята, давайки един силен старт на цяла редица от героични оди.
  В началото на произведението присъства лирическият монолог на героя, съхранил неговите най- интимни чувства. Левски открива верния път- пътят на обществените ценности и дългът на личността към родината. Манастирът е облик на божественото, на правилната посока, по която всеки човек трябва да поеме и на онази справедливост, от която се нуждае света.
    ... че светата правда, изказана смело,
     че ръката братска, без гордост, без вик,
     подадена скромно на някой клетник,
     са много по- мили на господа вишни
     от всичките химни и тропари лишни.
 От друга страна изпъква необходимостта от националната независимост. Под тежкото иго, където е попаднал българският народ няма място за молитви, защото те не са пътя към избавление. Тук е изразена нуждата от активност и смелост, от въстание и борба.
     и, че ще е харно да оставя веч
     таз ограда тиха, от света далеч,
     и да кажа тайно две- три думи нови
     на онез, що влачат тежките окови.
Поетическият монолог е достатъчен на читателя да се запознае със същността на Левски. Още от началните размисли на Апостола проличава неговия горд и неспокоен дух, както и голямото му безстрашно сърце. В одата образът на Левски не веднъж е описван еквивалентно с този на Христос. По думите на Вазов, Левски е светец, мъченик, търпящ жестоки болки и лишения в името на свободното бъдеще на своя народ. Безсъмнено дяконът е вървял по "страшен, но славен път", но този път за него е бил приятен и мечтан, защото е извървян заради неговата майка- България.
    Говореше често за бунт, за борба,
    кат за една блажна обща веселба...
  Освен в божествения си облик, делото на Левски е представено и от друг ъгъл- този на обикновения човек. На най- великите подвизи са присъщи смиреността и аскетизмът. Именно тези олицетворения на героичните подвизи показват, че възвишеното и божественото идват от обикновеното, общочовешкото, земното. Наличието на множество градации в одата("за бунт, "за свобода ", "за смъртта ", "за гробът " ) представя силата на националния дълг- колко страшен и славен е той едновременно.
  Контрастен в творбата е проблемът за предателството. Той е представен редом с възхвалата на подвига, за да предизвиква нужната омраза към дребните души, хранещи се с материалното през тежките робски дни.
    Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
     тоз позор за бога, туй пятно на храма!
     Дякона погуби чрез черна измама!
  Проблемът за предателството може да бъде разгледан предимно като положителен. Той изразява огромна несправедливост, несъгласие със съществуването на предателя и съжаление към погубената младост на великия български герой. Така този конфликт би могъл да предизвика жажда за бунт в примирените робски душици и желание за мъст срещу техните поробители.
  В одата "Левски " редом с образът на Апостола стои този на бесилото. То е представено като свято място, възхвалявано и обожествявано, бесилото е края на славния героичен път. На него умират надежди и мечти за независимост и на него съхне кръвта на героите. Бесилото е живо, то помни всяка една скъпа жертва, то е славно, защото на него умират истински достойните българи.
    Защото подлецът, шпионът, мръсникът,
    в ония дни мрачни що "робство " се викат,
    умираха мирни на свойто легло
    с продадена съвест, с позорно чело...
 Освен като "последна спирка", бесилото представлява и  път, преход между край и ново  начало. Този връх на безсмъртие обозначава свещен паметник, увековечил историята на България.
  Образът на Левски е сложен и многоаспектен, но същевременно лесноразбираем. Апостолът е достоен българин, патриот, който никога няма да умре. Той ще живее вечно на страниците на българската история, а също и в сърцата на неговия народ. Левски е славния национален ореол, с който България може единствено да се гордее.

К. Григорова