15 Философски мъдрости

1.  "Намери си работа, която ти харесва и никога няма да ти се налага да работиш. "
Конфуций

2.  "Поетът разбира природата по-добре от учената глава " – Новалис 

3.  "Привичка на роба и страхливеца е да се крие под маска и да не смее да се покаже такъв, какъвто е " – Монтен

4. "Философският проблем има формата: Не мога да се ориентирам " – Витгенщайн 

5. "Идеите надживяват действията, а имената и думите надживяват и двете " – Неймиър 

6. "Скептицизмът е израз на чистата цивилизация; той разлага образа на света на предходната култура " – Шпенглер 

7.   "Истинската тайна на изкуството на майстора се състои в това, че той унищожава материята чрез формата " – Шилер

8.  "Обикновеният човек има само една грижа: как да убие времето си, а умният – как да го употреби " – Шопенхауер 

9.  "Предпочитам книгите, които използвяат науката, а не тези, които сами представляват наука " – Монтен 

10.  "Бог ни е по-близък, по-сроден и затова по-лесно познаваем, отколкото сетивно възприеманите, телесните неща " – Августин

11.  "Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно " – Плиний Стари

12. "Между нищото и най-малкото нещо на света разстоянието е по-голямо, отколкото между най-малкото и най-голямото " – Монтен 

13.  "Занимаването с наука е за удоволствие, за украшение или за добиване на умение. Удоволствието от заниманието с наука се изпитва главно насаме и в уединение, за украшение занимаването с наука служи при разговор, а за умение – при преценяването на дадена работа и справяне с нея " – Бейкън

14.  "Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо " – Паскал 


15.  "Който критикува придирчиво другите, работи над своето самоусъвършенстване " – Шопенхауер

К. Григорова 

Проблемът за зрението и слепотата в разказа "Дядо Йоцо гледа "- ЛИС

    Проблемът за слепотата и зрението е водеща тема в разказа "Дядо Йоцо гледа ". "Слепотата " и "зрението " са два различни пътя, които взаимно се допълват и изключват по между си. В своето преплитане те отвеждат до нови пътеки, които могат да доведат както до свобода и по- светло бъдеще, така и до робство и мизерия за целия български народ.
   Мотивът "слепота- зрение " е смислово доближен до тематиката "родно- чуждо ". "Родното " и "зрението " са близкото, познатото, доброто и обичаното. "Слепотата " и "чуждото " характеризират непознатото, мрака и страха.
   Образът на главния герой- дядо Йоцо символизира слепотата като художествено средство, като "необходимото зло ", което трябва да просъществува, за да даде пример. Дядо Йоцо е внимателно подбрана фигура, представена с богата портретна и косвена характеристика. Той е "осемдесет и четири годишен старец ", живеещ в "едно затънтено планинско, от няколко кошари селце ". Това описание на главния герой е твърде скромно, както и твърде показателно за начина на неговия живот. Дядо Йоцо е една обикновена фигура от народа, но неговият образ е изграден сложно и многоаспектно, като в в характеристиката му присъстват множество контрастни двойки. Той е "прост, но събуден ", "останал жив, но умрял за живота ". Трагична, но не и случайна е дядо Йоцовата слепота. Героят губи зрението си в началото на Руско- Турската  война на шейсет и четвъртата си година- твърде късно, но и твърде рано, не успявайки да види България свободна. Въпреки че слепотата на дядо Йоцо изпреварва българското Освобождение и, въпреки че героят пази само тъмните и страшни спомени от своето време, в сърцето си, той все още е успял да съхрани любовта към своята родина. Най- показателна за това е единствената мечта на дядо Йоцо- "да види българското ". Героят е сляп, не може да гледа, но той може да види, да почувства и да осъзнае, защото "най- същественото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето ". Много болка и страдание са преплетени в авторовите думи:
     И дядо Йоцо остана свободен- казаха му това.
     Но той беше сляп, свободата не видеше,
     нито я чувстваше осезателно по нещо.
За героя "свободата " е просто дума,той няма възможност истински да я почувства, а само да стои в очакване някой ден и той да види "българското ".
    При срещите му с околийския началник и българския войник проличава силата на въображението. Дядо Йоцо е изправен лице в лице с българското, той не може да го види, но го усеща.. Щастието, което героят изпитва в този момент е присъщо на обикновения човек, на човека от народа. "-Господи, видох " е фразата, която заключва, обобщава и анализира срещата на дядо Йоцо с "българското ". Героят е щастлив и благодарен,  сбъднала се е неговата единствена мечта и за пръв път той е усетил свободата, но само като дума. Строежът на железницата е другия емоционален момент в разказа. тук отново е представена силата на въображението, както и огромното щастие, граничещо с недоверие- "Как, наши? Български инжинери? ". В мислите си дядо Йоцо свързва железницата с "новото българско време ", със свободата и с превъзходството на неговата родина. Железницата е символ на величието на "българското ", на неговия възход и на промяната към по- добро бъдеще.
    "Ще рече човек, че те са слепи, а аз виждам "- тези думи изречени от главния герой са силно показателни и обобщаващи картината на националната независимост. Това е границата в дядо Йоцовите и обществените представи, най- вярната съпоставка на проблема слепота- зрение.. Дядо Йоцо- слепецът е единствения човек видял свободата. Той е истински щастлив, изпитва национална гордост и възхищение, и единствената му потребност сега са неговите очи-"Анджак сега ми трябват очи! ". Страданието и възмущението на автора в никакъв случай не остават скрити. той поставя някои изключително болезнени въпроси, сред които най- плашещият е дали българският народ заслужава своята свобода.. Страшна е картината над Искъра, където слепият дядо Йоцо "гледа ", мигът, в който той казва: "Господи, видох ", страшно е, че от цял един народ, "очи " има само незрящия.
    Дядо Йоцо умира сред природата на своята родина, доволен, че е успял да види "българското ". Години наред той е един от най- помнените и почитани родни литературни герои. но освен на страниците на Вазовата белетристика, дядо Йоцо остава завинаги в българските сърца и умове, да напомня за силата на "вътрешното зрение "и за силата на несломимия човешки дух.

К. Григорова

10 мъдри цитати от книгите!

1.   "Има милиони акорди. Има милиони числа. Но хората все забравят за нулата. Без нея, обаче числата са просто аритметика. Без празният акорд музиката е само шум. "

"Музика на душата " - Тери Пратчет
  

2.  "Колкото повече опознавам света, толкова повече ме разочарова; всеки изминал ден ме уверява в несъвършенството на човешкия характер и в измамната фасада на достойнството и благоразумието "

"Гордост и предразсъдъци "- Джейн Остин

3.  "Ако човешкото сърце, когато се изкачва по стълбата на любовта, понякога спира да си почива, то рядко спира, когато слиза по стръмното нанадолнище на омразата " 

"Дядо Горио "- Оноре дьо Балзак

4.  "Действителността не допуска да я промени нищо друго освен духът. Именно това открих аз. няма нужда да докосваш нещата, за да ги превърнеш в други, трябва просто да ги видиш от друг ъгъл "

"Един прекрасен недостатък "- Артюр Жапен

5.  "На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само, който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът "

"Граф Монте Кристо "- Александър Дюма

6.  "Времето отмива всичко, независимо дали го искаш или не. Времето отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него "

"Зеленият път "- Стивън Кинг

7.  "Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. "

"Фантастична светлина "- Тери Пратчет

8.  ".... Връщане назад няма, нищо не стои на едно място- нито ти, нито другият до теб. "

"Сенки в Рая "-  Енрих Мария Ремарк

9.  "Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които искаш да бъдеш, не може да не бъдеш. Хора, които изграждат своя дом в сърцето ти! "

"То "- Стивън Кинг

10.  "Аз не говоря за самите неща. Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея. "

"451 градуса по Фаренхайт "- Рей Бредбъри

К. Григорова

Образът на Апостола в одата " Левски " на Иван Вазов- Есе

     Вазовата "Епопея на забравените" е едно от най- скъпите и значими съкровища в историята на българската литература. Тя е съвкупност от дванадесет героични оди, съхранили подвизите на смелите български синове, участвали в борбата за национална свобода. "Епопея на забравените " е не само израз на възхищение и прослава към святото дело на нашите герои, но и укор към онези, позволили си да забравят или подценят техните славни дела.
   Един от най- емблематичните образи в родната ни история е Апостолът на българската свобода- Васил Левски. Неговият лик е свещен, величествен носещ възхищението на цял един народ. Левски е притежател на множество положителни качества и национални добродетели. Той е примера, даван на редица поколения, образ представителен и незабравим, изпълнен с българското, родното, святото. Живеещ за патриотизма, свободата и гордия национален дух, Апостолът е една икона за своите сънародници.Именно за това неговото име е достойно да озаглави епопеята, давайки един силен старт на цяла редица от героични оди.
  В началото на произведението присъства лирическият монолог на героя, съхранил неговите най- интимни чувства. Левски открива верния път- пътят на обществените ценности и дългът на личността към родината. Манастирът е облик на божественото, на правилната посока, по която всеки човек трябва да поеме и на онази справедливост, от която се нуждае света.
    ... че светата правда, изказана смело,
     че ръката братска, без гордост, без вик,
     подадена скромно на някой клетник,
     са много по- мили на господа вишни
     от всичките химни и тропари лишни.
 От друга страна изпъква необходимостта от националната независимост. Под тежкото иго, където е попаднал българският народ няма място за молитви, защото те не са пътя към избавление. Тук е изразена нуждата от активност и смелост, от въстание и борба.
     и, че ще е харно да оставя веч
     таз ограда тиха, от света далеч,
     и да кажа тайно две- три думи нови
     на онез, що влачат тежките окови.
Поетическият монолог е достатъчен на читателя да се запознае със същността на Левски. Още от началните размисли на Апостола проличава неговия горд и неспокоен дух, както и голямото му безстрашно сърце. В одата образът на Левски не веднъж е описван еквивалентно с този на Христос. По думите на Вазов, Левски е светец, мъченик, търпящ жестоки болки и лишения в името на свободното бъдеще на своя народ. Безсъмнено дяконът е вървял по "страшен, но славен път", но този път за него е бил приятен и мечтан, защото е извървян заради неговата майка- България.
    Говореше често за бунт, за борба,
    кат за една блажна обща веселба...
  Освен в божествения си облик, делото на Левски е представено и от друг ъгъл- този на обикновения човек. На най- великите подвизи са присъщи смиреността и аскетизмът. Именно тези олицетворения на героичните подвизи показват, че възвишеното и божественото идват от обикновеното, общочовешкото, земното. Наличието на множество градации в одата("за бунт, "за свобода ", "за смъртта ", "за гробът " ) представя силата на националния дълг- колко страшен и славен е той едновременно.
  Контрастен в творбата е проблемът за предателството. Той е представен редом с възхвалата на подвига, за да предизвиква нужната омраза към дребните души, хранещи се с материалното през тежките робски дни.
    Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
     тоз позор за бога, туй пятно на храма!
     Дякона погуби чрез черна измама!
  Проблемът за предателството може да бъде разгледан предимно като положителен. Той изразява огромна несправедливост, несъгласие със съществуването на предателя и съжаление към погубената младост на великия български герой. Така този конфликт би могъл да предизвика жажда за бунт в примирените робски душици и желание за мъст срещу техните поробители.
  В одата "Левски " редом с образът на Апостола стои този на бесилото. То е представено като свято място, възхвалявано и обожествявано, бесилото е края на славния героичен път. На него умират надежди и мечти за независимост и на него съхне кръвта на героите. Бесилото е живо, то помни всяка една скъпа жертва, то е славно, защото на него умират истински достойните българи.
    Защото подлецът, шпионът, мръсникът,
    в ония дни мрачни що "робство " се викат,
    умираха мирни на свойто легло
    с продадена съвест, с позорно чело...
 Освен като "последна спирка", бесилото представлява и  път, преход между край и ново  начало. Този връх на безсмъртие обозначава свещен паметник, увековечил историята на България.
  Образът на Левски е сложен и многоаспектен, но същевременно лесноразбираем. Апостолът е достоен българин, патриот, който никога няма да умре. Той ще живее вечно на страниците на българската история, а също и в сърцата на неговия народ. Левски е славния национален ореол, с който България може единствено да се гордее.

К. Григорова